Споко, Мароко! – Пустинният тур част 1

Събудихме се от петела, който някак беше избягал от онази снимка с котката. Дано го хванат!!! Все пак не беше толкова лошо, понеже имахме време да се приготвим за най-вълнуващата част от посещението ни в Мароко – Пустинния тур. Измихме се, облякохме се и се качихме да закусим. Греда, закуска нямаше! Понеже тръгвахме доста рано, ни бяха приготвили сухи пакети. Проблемът беше, че се състояха от единствените гадни питки, които бяхме опитвали при тях, както и от плодови кисели млека. Както и да е, щяхме да го преживеем. Точно в 8 часа, като по часовник, вече ни чакаше нашият шофьор Хасан. Хасан беше млад (около 25 годишен) бербер, с фигура на сомалийски лекоатлет. Или иначе казано, тежеше колкото куфара на Меги. Което не му попречи да грабне два куфара и да се отправи към паркинга. Ние естествено, с другите два, след него. Тоя филм вече сме го гледали. Стигнахме до колата, качихме багажа и потеглихме. Сега знам, че очаквате да ви кажа как сме се качили в нещо като комбинация от УАЗ-ка и циганска каручка, ама не. Хасанчо щеше да ни вози в относително ново Мицубиши Паджеро. Факт, който беше важен, тъй като ни чакаха 7 часа чист път през Мароко. Поради независещи от него причини, таблото не беше покрито с “ original moroccan carpet“ – нещо, което преживяхме без особена болка в сърцата. Няма да ви разказвам за пътя до първата спирка, само ще спомена, че благодарение на Хасан, разбрах, че всъщност законът в Мароко не те задължава да караш в три ленти едновременно. Ама очевидно той беше един от малкото, които могат да карат в една лента и то правилната. Според мен Хасан имаше докторска степен по шофиране в една лента. Минимум докторска степен!

Първата ни спирка за деня беше Ифране. Това беше планински курорт, които иначе мълчаливият Хасан описа като „Швейцария на Мароко“. Когато пристигнахме ми стана ясно, че Хасан очевидно никога не е виждал нищо от Швейцария, понеже единственото общо бяха островърхите покриви на къщите, ама по същата логика можеше да го нарекат и „Тънково на Мароко“ или „Чепеларе на Мароко“. Между другото Хасан не беше чувал за Тънково. Както и да е – Ифране се оказа симпатичен планински курорт, който ако бъде сравнен с никои от гетата на Фес, ще се нарича не само Швейцария, ами направо „Сейнт Мориц и Аспен в едно“ на Мароко. Основната ни дейност тук беше да закусим и да пием по едно кафе на швейцарски цени. Аз имах желанието да закуся още преди това по пътя, но на въпроса ми дали може да си хапна сухият пакет в колата, Хасан отговори: „Можеш в колата (почти без да се чува), но можеш и в Ифране (тук можеха и в Ифране да го чуят)“.

Продължихме по пътя и около 30 минути след Ифране спряхме в една гора, по средата на пътя. Малко се зачудихме защо спираме в гората. Първо се учудихме, че няма никакви местни, които да са в комбина с Хасан и да ни продават нещо. После ми дойде невероятната идея, че просто ни отвличат и ще продадат жените за робини, а мен ще ме разглобят за органи. Обаче фактът, че Хасан беше сам, а и нямаше особени шансове да участва на турнир по културизъм, обричаха евентуалният му план на неуспех. Затова излезнахме от колата и решихме да се поразходим из горичката (първото хладно място в Мароко). В един момент обаче чухме някой да шуми в храстите зад нас. Обърнахме се, нямаше никои. Отново чух шум зад нас – отново нямаше никои. В този момент се завъртяхме и те бяха там. Бяха ни обградили. Меги я нямаше до мен, а те бяха навсякъде … Малки пухкави маймунки, с големи очи. Тогава видях и Меги. Беше клекнала до водачът на групата – голям, тлъст, мъжки макак и му даваше фъстъци.

Проблемът при Меги обаче е, че е много контактна. Особено с пухкави животинки. Докато й кажа да внимава, тя вече галеше шефчето по главата. Нещо, което шефчето не обича. Обърна се към нея и й се озъби. Ух, всичко мина без инциденти, би си казал човек. По принцип е така, ама казах ли горе, че Меги е много контактна. По незнайни причини реши пак да гали шефчето по главата. Тъй като по физика винаги съм имал шестици, знам, че всяко действие си има равно на сила и обратно на посока противодействие (или нещо такова). В случая може да добавим и обратно на чувства. Т.е. Меги -> силно -> галене -> с любов -> Шефче; при което следва Шефче -> силно -> удар –> с агресия -> Меги. Между другото към днешна дата тя още има синьо петно от удара. Тогава разбрахме, че шефчето не обича да го галят по главата, останалите така или иначе идваха само за фъстъците. Като ни привършиха фъстъците извадихме от гадните питки, които не изядохме на закуска (И плодовите млека не изядохме, понеже не се сетиха да ни дадат лъжички) и решихме да храним с тях макаците. Никога няма да забравя отвращението на едната маймуна, когато опита питката. Другите решиха да не ги опитват.

Тъй като доста стояхме и снимахме маймуните, времето беше напреднало. Хасан ни направи знак да се съберем, за да ни каже за плана от тук нататък и да потегляме. Бяхме в нещо като кръг, а Меги беше в средата. В този момент шефчето (което не обича да го галят по главата) мина покрай всички нас, за да отиде до Меги и да й дръпне панталона. Това очевидно не беше достатъчно, защото се върна още веднъж до нея и я плесна по дупето. Не останах очарован от отношението му към съпругата ми и то пред очите ми, но трябваше да приема, че има някакво привличане между тях двамата още от първата им среща преди около 15 минути. Както вече казах, любовта му още се вижда на крака й.

Качихме се и продължихме с нашето бяло Мицубиши, като слушахме страхотната музика, която Хасан беше подбрал, като сред всичките му песни, имаше само една, в която се пееше за някакво „Хабиби“. Обърнахме му внимание на това и му обяснихме, че в България всяка себеуважаща се кифла има поне три песни с „Хабиби“ в телефона си. Това породи два сериозни проблема – първо, Хасан не разбра какво е кифла, дори и след като му го обяснихме с кроасан (все пак нали са били френска колония, кроасан е френска дума) и второ (по-лошото) – не ни повярва. Голяма грешка! Че не ни повярва де. В следващите 10 минути, колата беше огласяна от звучното „Хабибиии, спиш ли добре“ на Меги и Жани. След като разбра, че „Хабити“-то ни е по-добро от „Хабиби“-то му, Хасан ни разказа за планините Атлас, с триста зора ни убеди, че през зимата има много сняг и разни други фантасмагории. В следващите часове видяхме много малки селца, големи планини, камиони носещи сено, което ги скриваше. Едно от интересните неща бяха камионите им за добитък. Каросерията им имаше два етажа, като и на двата имаше крави. Вторият етаж беше без покрив, нещо като тераса. Абе направо ВИП сепаре за крави. Всякакви прилики с известни дискотеки по българското Черноморие са случайни!

И така, пред нас се редуваха гледка след гледка. Пейзажът постоянно се менеше, като все не ни омръзваше.

Единственото нещо, което беше константно и дори се засилваше беше онова леко пристъргване в корема. Вече спокойни, че Хасан няма да ни отвлече, почнахме да се замисляме за храна, тъй като беше станало около 13:00 часа. Накрая не се сдържах и попитах Хасан кога и къде ще обядваме. „След 20 минути“ ми каза той. Нали си спомняте от разказа за Фес за мароканците, сметките и числата? 20 минути се оказаха 2 часа и 10 минути. Но тогава, в 15:10 (когато става дума за храна, съм много стриктен в часовете), спряхме на крайпътно заведение, което рязко ме върна в годините ми като екскурзовод, когато по пътя между Варна и Бургас спирахме туристите в едно крайпътно капанче и ни даваха по 20 лева на човек, а туристите ги цакаха с 3-дневни кебапчета по 3 лева едното (без лютеницата!!!). Погледнах наляво – пустош, погледнах надясно – пустош. Обърнах се назад – планина, ама това не променяше факта, че трябваше да ядем в крайпътния капан. Влезнахме, а вътре бели покривки и сребърни прибори (е не бяха сребърни, ама за разказа …). Още на вратата ни посрещна сервитьора – според единодушното ни мнение беше първи братовчед на Кондьо. Сега като се замисля, те не го ли осъдиха? Ама май не е в затвора. Така, така, навързаха се нещата. Както и да е, връчи ни той по едно меню, формат А4 (за тези, които не знаят, това е нормалният размер на листата от принтера ви) с цели 2 (с думи: две) предложения в него: Меню, състоящо се от салата, шишчета и десерт за 190 дирхама (към 35 лева) или меню със салата, тажин кефта и десерт за 150 дирхама (към 30 лева). В този момент осъзнах, че всичко за туристите между Бургас и Варна ми се връща на един път и парите, които съм изкарал от тях, сега ще ги дам на Кондьо. Обаче гладът беше по-силен. Затова поръчахме по един тажин кефта и зачакахме. Междувременно хората от съседната маса възмутено напуснаха заведението като си оставиха десерта, който се състоеше от няколко мандарини. Дълго мислехме (може би около 7 секунди), накрая станахме и взехме мандарините. След малко сервитьорът дойде и ни донесе по една кафена чинийка с две, три дръжки от краставици и няколко миниатюрни парченца домат. Всичко това беше умело събрано на малка топчица в средата на кафената чинийка. Бели покривки, високи чаши за вода, сребърни прибори (знам, знам, за разказа) и кокетно сгушено подобие на салатка върху кафена чинийка. Гурме, гурме. (Шеф Кондьо си получи оценката в трипадвайзър). Психически бяхме преглътнали вече салатата (то физически не беше голям проблем), когато ни донесоха тажина. Само че беше един общ за всички. Наистина голям, но общ. Бяхме поръчали тажин кефта – нали помните, мини кюфтенца в доматен сос, чесънче, подправки и върху тях едно яйчице. Същия беше – мини кюфтенца, мини кюфтенца и мини кюфтенца. Доматения сос, яйцето и чесъна липсваха, за сметка на това имаше много кюфтенца с много кимьон във вода. Ако имате възможност гледайте някой документален филм за плувните басейни в Китай. След което си представете че малките китайчета са малки кюфтенца.

Е това беше нашият тажин. Само дето кюфтенцата нямат спасителни пояси. Тук малко ни се поразвали настроението, ама не му се ядосахме много на Хасан, все пак има и семейство да изхранва, освен това в пустинята сигурно не е лесно да се намерят домати. Обаче Кондьо, ооооо Кондьо. Директно му споделихме мнението си за кюфтенцата. Очевидно сме прекалили, понеже той бягаше след джипа ни с няколко бутилки вода, които след като спряхме и ни настигна, ни даде като обезщетение. А водата в пустинята е ценна стока!

Малко накривени, продължихме към последната дестинация за деня – Мерзуга. Мерзуга е малко селце на ръба на Сахара. Населението е основно от бербери. По пътя минахме през разни селца и градчета, които удивително напомняха на пейзажите от филма „Не без дъщеря ми“ (много хубав филм, макар да е стар). Поне такива бяха асоциациите на Меги и Жани.

Да се върна обаче на Мерзуга и по-точно да направя едно малко лирично отклонение. Причината е, че от Мерзуга е и организатора на нашето пътуване – Брахим. Брахим е млад бербер (около 25-30 годишен) и собственик на Marrakech Camel Trips. Типично за берберите беше страшно коректен, а организацията на пътешествието ни надхвърли всякакви очаквания. Умишлено му правя реклама на това момче, защото при всичките майтапи (то в Мароко си бяха чиста истина де), не мога да не спомена колко сме впечатлени от всичко, което Брахим и Хасан направиха за нас.

Но да продължим с пътуването. Заради нашите фото паузи, времето е доста напреднало. Хасан реши да направи малка промяна в плана (първо ни попита дали искаме) и вместо към Мерзуга, се отправихме директно през пустинята. Направихме само малка спирка до един магазин, от който взехме шалове, за да си направим тюрбани. Задача, с която се зае Хасан.

Вече ошалени и спокойни, че няма да има скорпиони (въпрос, който Меги повдигаше на всеки 20 минути по пътя), започнахме да си лафим за разни глупости от живо… Уааааааа, изведнъж Хасан направи рязък ляв завой, изскочи от пътя и тръгна директно през дюните. Най-голямата грешка в живота му. Препускането през дюните вдигна до такава степен адреналина на Меги, че тя започна да крещи точно в ухото на Хасан (возеше се зад него) и това се случваше при всяко подскачане на джипа. На него това очевидно му беше забавно, защото почна да си играе с колата в дюните. Ей хора, искам да го разкажа смешно и забавно това нещо, ама на Жани хич не и беше забавно. Мисля, че още не чува добре с лявото ухо или поне така се прави, когато не й изнася. Но изживяването беше наистина невероятно. Препускахме като шейхове (да де, аз бях шейха и три шейхки на задната седалка) из дюните, слънцето залязваше, а около нас минаваха берберски палатки (как живеят тези хора в тоя пущинак??), а в далечината се виждаха кервани от камили.

И така си препускахме ние през дюните, докато с нас не се изравни още един джип, с четирима мъже в него. Спряхме, те казаха нещо на Хасан и ние ги последвахме, естествено пак хвърчейки – най-нормалният начин за шофиране през дюните. Е, честно да си кажа, тук малко се притесних. Първо си нямах идея къде се намираме, второ тръгнахме след джип, пълен с мъже и те определено бяха хапвали повече от Хасан. Нооо, няма страшно – нищо не се случи, просто ни показваха пътя.

След около 30 минути каране през пустинята, след 17-тия завой, след палатката на Мохамед, пристигнахме до нашия лагер. Беше невероятен – 8 големи бели палатки, а по средата бяха сложени малки масички и възглавници на които да седнем. Уау. Оставихме багажа във фоайето на лагера (разбирайте на пясъка) и седнахме в лоби бара (пак на пясъка, ама с възглавници).

Поднесоха ни страхотен ментов чай, от който аз изпих поне един чайник и след около 20 минути чакане ни настаниха в палатките, като ни казаха, че вечерята ще е след час и имаме време да се изкъпем и приготвим. Хахахаха, да се изкъпем в пустинята, щях да припадна от смях. Докато не влезнах в палатката. Тя се състоеше от огромна стая с невероятно легло, както и малка баня с тоалетна, в която ни бяха приготвили шампоани, лосиони за тяло и разни други козметики, чието предназначение не разбрах.

Пуснах си набързо един душ, ползвайки очевидно сапуна вместо шампоан и боди лосиона вместо душ гел (така ми обясни поне Меги) и излезнах отново да пия чай, докато не стане време за вечеря.

След точно час чакане, ни повикаха за вечеря и ни настаниха на дълга маса, богато подредена с поне 10 вида чинии и вилици. Ние четиримата си харесахме места и аз реших да си взема от вече приготвения бюфет с предястия.

Много важно обяснение какво се случва през това време. Точно до нашите четири места се настанява азиатска група (няма да дефинирам дали са китайци или други, понеже им бъркам леко нюансите). В последния момент идва едно момиче от групата им и почва да си търси място на дългата маса и да пита приятелите си дали съответното място е свободно. „Цъки?“, „цъки?“ (което очевидно на нейния език означава „А тук?“, „а тук?“). Сега, аз като един виден Бай Ганьо, естествено обърках кое за какво е и взех една доста голяма чиния, за да си я напълня с предястия. И вече с пълната чиния се връщам до стола си и точно в този момент китайчето (евентуално китайче) посочва стола ми и гордо казва „Цъки?“. Ей, падна ми пердето. Ама както бях гладен, да ми цъка на стола тя. Ама реших да съм културен, погледнах я и понеже я усетих, че не знае немски, испански, италиански (или нещо друго, което аз да знам), съвсем културно и казах на български: „А, булка, тука няма да цъкаш!“. Което някак и уби апетита и тя си се прибра в палатката. Това доведе до неминуема депресия в цялата и група, като едно китайче дори се разплака. После установихме, че всъщност гледа филм на телефона си и се е разплакало заради филма, ама както и да е.

След като мина драмата с предястията и китайчето, започнаха да носят още плата – супа, печено пиле, печено телешко, абе много храна, много чудо. Поръчахме си 3 фанти и един сок (напитките не бяха включени в цената) и изядохме колкото можахме, даже май и малко отгоре. Дойде време да си платим напитките и да отидем да си легнем. Сега, това е много ключов момент и веднага си спомняме за смятането и Мароко. Идва сервитьорът ни и му казваме, че искаме да платим. Разговорът протича така:

Аз: Може ли да платим?

Бербер: Да, фантата е 30 дирхама, сокът е 40 дирхама.

Аз: Направо общо ще платя.

Бербер: Фантата е 30 дирхама, сокът е 40 дирхама.

Тук аз му давам 200 дирхама (3х30 и 1х40), понеже нямаме други. Разговорът продължава:

Бербер: Фантата е 30 дирхама, сокът е 40 дирхама. Колко прави?

Аз (доста учуден): 3 по 30 дирхама са 90 и 40 дирхама за сока.

Бербер: Фантата е 30 дирхама, сокът е 40 дирхама. Ти сметни колко прави общо!

Тука разбирам, че човекът не може да смята.

Аз: 130 дирхама

Бербер (гледайки ме подозрително): Еми щом ти така казваш. А колко трябва да ти върна?

Аз: 70 дирхама.

Върна ми 70 дирхама и не поиска да си задържи за бакшиш. Много ме учудиха берберите – невероятно добри и честни хора.

Докато ние си смятаме сметките, аз чувам как навън вали. Еееее, не, дъжд в пустинята. Излизам от ресторанта-палатка и се оказва, че не е просто дъжд, а си се лее яко и пясъкът някак не попива водата. Наоколо почват да се образуват локви и си става притеснително. Все пак се добрахме до палатката и легнахме, с надеждата, че на сутринта няма да имаме някой круизен кораб пред палатката си. Не спря да вали цяла вечер, но пък чувството, да спиш под дъжда в палатка по средата на Сахара, беше невероятно. Заспах, мислейки си за тура с камили през пустинята, както и за многобройните красоти , които ни очакваха на следващия ден.

И отново сериозната част.

Как да си организирате тура през пустинята? Имате два варианта – предварителна уговорка или просто да се спрете на една от многото агенции във Фес или Маракеш. Ако решите да уговорите нещата предварително, ето и агенцията, с която ние го направихме:

http://www.marrakech-camel-trips.com/ – Невероятни, невероятни, невероятни. Избраха ни наистина най-добрия лагер в цяла Сахара, а за втората нощувка и хотел с невероятна гледка. Изпълниха всяка една прищявка за храна, пауза или дори за цветовете на тюрбаните. Освен всичко друго, цената беше доста по-ниска от тази на други агенции, с които се свързахме. Подчертавам, че не получаваме намаление за това, че им правим реклама, просто са наистина невероятни и за тях нямаше невъзможни неща. Комфортен автомобил, луксозен лагер и хотел и невероятно отношение.

Другият важен съвет е – Не галете маймуните в Ифране! Ама сериозно. За сметка на това, можете да си купите фъстъци на килограм от Фес и да ги храните, обожават ги. Иначе в гората има разни типове, които ви предлагат парченца от ябълка за някаква си сума. Ама фъстъци обичат повече.

Щях да ви кажа и да не се храните в заведението, в което бяхме, ама е малко трудно, понеже то друго нямаше в радиус от 70-80 километра и ако спрете там, ще се храните там. Преглътнете го! Това, което следва после, ще заличи всеки лош спомен.

Как продължи нашето пустинно приключение? Прочетете тук